Димитър Йончев

Часът е 3 и малко през деня на хубавия зимен ден на 03.02.1977 година. След по-малко от седем месеца ще умре Кралят Елвис. На света се появява поредният ЕГН. Място – гр./с. София. Следват няколко години, в които основното занимание си остава всичко, вкарано с лъжица през устата, да се преработи и изкара от другия край по възможно най-нецапащия начин. 

На около три години започват първите проблясъци на разумен живот – плахи опити да се чете и пише с печатни букви в стил ранен барок. Наивни, бих добавил, но все пак успешни (образци от тези ценни и редки графични документи се пазят в архивите на националната библиотека). Защото винаги съществува и по-остра тъпота, а и отгоре на всичко неграмотните са принудени да диктуват.

Следват години на доразвиване на дарбите, добродетелите и талантите, на укрепване на духа и каляване на волята. Забележителни за това са масовите кампании по преследване на бездомни котки, играта на “чичо доктор” с познати съседски момичета и задълбаване в областта на химията и физиката при изграждането на мощни експлозиви с подръчни средства, експериментиране с балони с топъл въздух/водород, ракети с твърдо гориво (не водка, разбира се) и много други доказано абсурдни от модерната наука бълнувания на нездрави мозъци. Също така задълбочено запознаване със законите за всеобщото събиране – ако имаш една ябълка, то тя задължително и на всяка цена трябва да се събере с една или повече себеподобни, за да се види какво ще стане (най-често нищо, ябълките си изгниват дори и когато са на големи стада), а така също и методи за намиране на ускорен алгоритъм за връзване (поотделно, не една за друга) на връзките на обувките. Това, последното, е от особена важност, защото дори и като зрял човек можеш качествено да станеш за смях, спъвайки се във връзките си на публично място в особено неподходящ момент. 

Започване на образователния маратон. Няма не искам. В училището, известно в София не с номера или името на патрона, който е изгърмял преди много време (в случая покойният народен и комунистически деец Никола Беловеждов), а само с енигматичното име “КАТОРГАТА”, навяващо мисли за французина Гилотен и за мрачни образи на учители, промъкващи се в тъмното с окървавени дрехи, в това именно училище прекарах мнооого и дъъълги години, цяла каторга, образно казано.

След 8-и клас се присъединих към редиците на прогресивното човечество и влязох след изпит в многообещаващото технологично училище ТСЕ “Ал.Ст.Попов”. Ето това беше. Както се казва, влязох в затвора и станах човек. Компютри, поялници, релета, модерно мислене, много млади хубави хора и учители (понякога двете групи даже се и припокриваха). Това, което знам, това, което мога, го дължа на тези хора, свалям шапка на труда им. Вземете ме за жив пример – освен многото практични неща отностно живота, вселената и всичко останало получих и теоретична информация по въпросите на приложната магия, важни и основополагащи умения и знание в живота, например, “който няма химикалка, да пише на лист” или пък че “Славейков, ако беше жив, щеще да се обърне в гроба, като чуе как рецитираш”, “ъгълът между бедрата става 120 градуса” (думата е за геометрията на равнобедрения триъгълник) или че “първобитният човек изпълнявал бойния си танц преди срещата си с мамута” (жена му, най-вероятно), a и много други ценни неща, които вече са се изгубили из дебрите на вселенския хаос.

Продължение на маратона. Всяко хубаво нещо си има край, питайте който и да е шнур. Средното образование отшумя като приказка. Свърши. Придобил начален тласък от любимото ТСЕ и, вече сигурен в себе си, кандидатствах в ТУ-София, гордия наследник на идеологически остарялото понятие ВМЕИ “Ленин”, но все още познат на масите под предното си име. И, о чудо! Взеха че ме приеха – фатална грешка. За тях де, аз съм си свикнал вече. 

И ето, вече няколко години плувамe надолу по течението, да видим къде ще стигнем. На теория от мен трябва да е излязло инженер по ТЕЛЕкомуникационна техника, ама телетата в България вече са малко, пък и за какво ще им е да си комуникират, не знам… Ще видим, time will tell, както казват племената по долното течение на Амазонка. Но, ако трябва да бъдем сериозни, остава малко време, нещата започват вече да се оформят, България скоро ще получи едно ново талантливо поколение, което да й служи вярно и чието мото ще бъде “Умри, но свръзка дай!”...

Накрая, най-важното разбира се. Всяко нещо има своя смисъл. Всеки написан ред от който и да е рoден поет цели единствено и само да успее да впечатли вездесъщата любима или, ако творецът е по-нескромен и се цели нависоко, да удари в земята целия свят със силата на своето творчество. Всяка крава яде, за да може на сутринта собственикът й да я издои с удоволствие и радост, както и всяка крушка свети дълги дни и нощи, за да може накрая с облекчение и наслада да изгори в облак от финни, пръснати от взрива, парченца на стъкления си балон. Както казах, нещата се правят с цел. А целта на образованието в крайна сметка е да позволи на човек да работи това, което му се удава (или отдава, стига да е в женски род) и (ако може – идеално) това, което най-много му харесва да прави. А аз харесвам компютрите, доставя ми удоволствие да се занимавам с тях. Обичам мониторът да се отразява в чашата с хубаво вино, поставена на бюрото пред току-що завършеното поредно state_of_the_art (поне за мен) творение, копнея програмата да тръгва още при първата компилация и озоновата дупка по-скоро да се затвори. Но някои неща изискват малко повече време за DEBUG-ване… И все пак – voila – aз работя с компютри (или те ме работят) – поредното доказателство, че не сме сами в космоса и че образователната система все пак работи, въпреки някои слухове, че е мъртвородена бабичка.

Това е.
Модерни технологии, Интернет, бързи компютри, комуникации. Бъдещето.